Книгата е посветена на майка ми
„За мен има само един свещен закон — този на моята природа.“
Ралф Уолдо Емерсън
„На върха на полицейската палка има много закони“
Гроувър А. Уейлън, полицейски комисар от Ню Йорк, 1928–1930
Настоящият роман никога не би бил написан, ако не беше помощта на Ричард Макмахън, който започна като мой консултант и завърши като мой приятел. Той сподели с мен познанията си за Хаваи, опита си като многократно награждаван офицер от армията, компанията и дома си. Бих желал да благодаря и на Джеймс Дел Розарио, който ми помогна да разбера как различните полицейски сили на Островите вършат работата си; на Пол Дж. Фон Хартман, който беше с мен от самото начало и на Роджър Кристи за щедро отдаденото време и енергия. И както винаги, благодаря и на теб, Елън, без която нищо не би било възможно.
(обратно)Зората бавно изтласкваше нощната тъма от облачното небе над Кахоа. Били Кранстън изпушваше последната си доза марихуана. Той внимателно постави в устата си дръжката на малката, дълго употребявана дървена лула, дръпна силно и вдиша дълбоко. Задържа дъха си, така че вълшебният дим да проникне дълбоко в кръвта му. Издиша много бавно и пак всмукна, опитвайки се да улови и извлече всичко онова, което свещената трева можеше да му даде.
Той клечеше под надвисналия заден край на една занемарена и пуста дървена сграда в западния край на малкото хавайско селище Кахоа. Старата постройка беше изградена върху наклонен терен и ниските разнебитени подпори едва крепяха задната й част. Отдолу оставаше покрито пространство от около два и половина метра. Там беше преспал Били последната нощ — под задния край на старата сграда в края на градчето. Беше се увил в топлото войнишко одеяло, с което не се разделяше по време на странстванията си. Носеше го навито и завързано с дебела връв, нарамено на широкия му гръб.
Били вдишваше последните остатъци от ценния дим, които излизаха от малкия дървен отвор на лулата му. Стоеше и търпеливо чакаше обичайната и желана сутрешна суетня. Наблюдаваше облаците по утринното небе, от които ръмеше ситен тропически дъжд.
Били сам отглеждаше марихуана, дълбоко навътре в хавайската тропическа гора, съблюдавайки точно лунните цикли и приливите. За него марихуаната означаваше нещо тайнствено и свещено, също както някога приемането на нафора по време на причастие. Но това бе много отдавна. Тогава животът му бе съвсем друг, а сега се свеждаше единствено до понасянето на един или друг вид болка.
Изведнъж в небето профуча пасатът и ситният тропически ръмеж се превърна в продължителен порой. Били съсредоточено се загледа в дъжда и му се стори, че може да различи отделните капки на фона на ароматичния хавайски въздух. Върху осеяната с чакъл червеникава хавайска земя се разплискваха големи тежки капки топла вода, превръщайки я в кал с цвят на кръв.
Пред погледа му прехвръкна птиче и кацна на около метър и половина от него. Смешната малка черна птица с яркожълта човка и криви крака започна да се движи наперено напред-назад и да кълве от лютивата луга, останала от марихуаната.
Появата на птичето изтръгна Били от унеса. Той изтръска лулата в дланта си. Разрови с показалеца си лепкавата пепел, за да се увери, че всичко е изгоряло. Погледна ръцете си — големи и все още силни, макар че два от пръстите на лявата му ръка стояха постоянно свити навътре. Ноктите изглеждаха чисти и добре поддържани, но ръцете му бяха мръсни, а той мразеше да бъде мръсен. Въпреки че от дълго време не бе имал възможност да разполага със собствен дом, където да ползва истинска баня, винаги се стараеше да бъде чист. Наведе се напред, протегна ръце и ги показа на студения хавайски дъжд. Изми ги колкото можа и след това ги избърса в извехтелите си джинси.
Потърка лице и заглади с ръце дългата прошарена брада, стигаща вече до гърдите му. Прокара пръсти през гъстите си черни коси, които посивяваха към слепоочията, и ги отметна зад ушите. Приготвяше се.
Били Кранстън бе оцелявал в много битки — и в мирно време, и по време на война. Но сега дори победите изглежда се превръщаха в провали. Като че ли цялата тази борба бе породила една ужасна инерция, повлякла живота му надолу. Той съзнаваше, че сега за него най-значимото нещо беше последното кълбо лютив дим, което бе изчезнало във влажния утринен въздух. Замисли се за този непреодолим стимул в живота си. Чудеше се дали последната искра, която го подтикваше към действие сега, беше любов или омраза, убийство или саможертва.
За миг се унесе и може би щеше да остане под този заслон, отдаден на мъглявото неведение на бездействието в продължение на още един ден, ако не беше онази птичка, която го наблюдаваше, вторачила поглед право в него. Сякаш му казваше да се махне оттам, защото територията е нейна, а не негова.
Били Кранстън стана, изтупа дрехите си и изопна рамене. Дори вирна брадичка, докогато излизаше навън под утринния дъжд. Отиваше да си върне едно последно нещо, което все още му принадлежеше. Птичката подскочи и плесна с криле, без да разбира, че с пронизващия си поглед беше изгонила Били Кранстън навън, подтиквайки го да изживее последния си ден на земята.
(обратно)Девлин се събуди от болката в лявото ухо, появила се поради промяната в налягането. Раздвижи челюст, за да изравни налягането и намести огромното си тяло, опънато удобно на мястото му в първа класа. Това беше любимото му място — близо до задната част. Достатъчно отдалечено от кухнята и от тоалетните, така че сънят му да бъде относително необезпокояван. Девлин се нуждаеше от сън. През последните седем дни му се събираха около три часа сън на всеки трийсет часа будуване, докато не приключи с онова, което трябваше да направи в Ню Йорк.
Скоро самолетът щеше да кацне в Сан Франциско. Девлин щеше да има петминутен престой между полетите и след това да продължи за Хонолулу. С нетърпение очакваше момента, когато ще се поразходи в терминала, докато стане време да се качи на следващия самолет. Мускулите му потрепваха. Бедрото му стоеше изпънато, заради раната от куршум трийсети и осми калибър.
Когато слезе от самолета, Девлин разбра, че няма да се разходи из терминала. Както винаги младоците се набиваха на очи със своя прекалено напрегнат вид. Онзи млад човек например беше толкова неспокоен, че вместо той да забележи Девлин, Девлин го забеляза пръв. Беше един от новото поколение оперативни работници на Чоу. С костюм и вратовръзка. Взиращ се в слизащите от самолета хора. На Девлин му идеше да му извика: „Просто стой и наблюдавай, но не мърдай. Не помръдвай, само върти очи“. Ей така на шега, Девлин се премести зад човека пред него и се прикри. С грациозни и ловки движения Девлин успя да се скрие от погледа на младия мъж и да се промъкне на една ръка разстояние от него.
Внезапната поява на Девлин така изненада младия мъж, че той нервно отстъпи назад. Девлин заговори пръв:
— Какво има?
— Господин Девлин?
— Чоу ли те изпрати?
На младия мъж му трябваше време, за да реши какво да отговори. Девлин изчака.
— Да, господин Чоу трябва да ви види тук, в Сан Франциско, вместо в Хонолулу. Той ме изпрати да ви взема.
— Къде е той?
— В хотел „Мандарин Ориентал“, в центъра на града. Каза, че трябва да останете тук през нощта и да заминете за Хонолулу утре.
Младият мъж извади от страничния джоб на сакото си самолетен билет:
— Взехме ви нов билет. Същият полет утре.
Девлин извади своя билет и го размени. Оперативният работник на Чоу остана на място и се вторачи в него. Според онова, което бе чувал, Девлин беше за него човек, достоен за възхищение и подражание. Девлин изчака. Младият мъж изглеждаше като хипнотизиран. Накрая Девлин попита:
— Има ли нещо друго?
— О, не. Имате ли багаж?
Девлин показа ръчната си чанта:
— Само това. — После подаде луксозната кожена чанта на младежа и рече: — Води.
Човекът вдигна чантата и я погледна.
— Хубава чанта.
— Благодаря.
— Много хубава.
— Знаеш ли, има една поговорка.
— Каква?
— Независимо колко е луксозен багажът, няма да изглеждаш добре, ако си го носиш сам.
Младежът първо леко се намръщи, а после невъзмутимо се усмихна. Чоу все още набираше свестни хора.
Когато достигнаха вратите, Девлин се загледа в изложения огромен скелет на динозавър и хвърли бърз поглед върху табелката с името. Помисли си, че летището е доста странно място за един Цинтаозаурус Спиноринус. Каква отвратителна купчина грамадни кости, помисли си Девлин. Това чудовище дори не би усетило един куршум трийсет и осми калибър. Възпаленото бедро на Девлин едва започваше да се възстановява.