Първото доста неумело покушение върху живота на Анджин-сан в затвора бе предотвратено и около него веднага бе спусната защитна завеса. Торанага награди своя васал шпионин Миникуи, носач на кага, като го освободи от затвора, подари му четирима носачи и наследственото право да използува част от Токайдо — голямата магистрала, свързваща Йедо с Осака — а именно разстоянието между втората и третата отсечка, които се намираха в неговите владения недалеч от Йедо, и още същия ден го изпроводи тайно от Осака. През следващите дни другите му шпиони в затвора докладваха, че монахът и лоцманът се сприятелили, че францисканецът разказва нещо на англичанина, а той задава въпроси и внимателно го слуша. Фактът, че Ишидо сигурно също имаше шпиони в затвора, не го безпокоеше. Анджин-сан беше защитен, в безопасност. Ала внезапно Ишидо се опита да го измъкне оттам и да го откара на своя територия.

Торанага си припомни с усмивка как той и Хиромацу замислиха първото „нападение“ от бандити ронини — малка, изолирана групичка от елитни самураи, които ловко бе успял да вмъкне в Осака — как изчислиха точно момента, в който Ябу щеше да мине през гората и нищо неподозиращ, щеше да „спаси“ варварина. И двамата се бяха кикотили като деца при мисълта, че още веднъж използуваха Ябу като марионетка и натриха носа на Ишидо в собствените му фъшкии.

Всичко мина много гладко. До днес.

Днес самураят, изпратен да доведе монаха, се завърна с празни ръце.

— Свещеникът е мъртъв — докладва той. — Като го повикаха, не излезе. Влязох вътре да го измъкна, но беше мъртъв. Престъпниците около него казаха, че щом пазачът извикал името му, той просто се свлякъл на земята. Когато го обърнах с лице към мен, вече не дишаше. Моля да ме извините, не можах да изпълня заповедта ви. Не знаех дали искате главата му или цялото му тяло, тъй като е варварин, затова донесох главата заедно с тялото. Някои от престъпниците казаха, че били покръстени от него, и искаха да задържат трупа, та трябваше да убия неколцина. Трупът е долу в двора — целият е червясал и вони.

Защо умря монахът — отново, за кой ли път, си зададе този въпрос Торанага. Хиромацу го погледна изпитателно.

— Да, господарю?

— Питах се кой ли може да желае смъртта на лоцмана.

— Християните.

Касиги Ябу следваше Хиромацу по коридора и се чувствуваше великолепно в това ранно утро. Ветрецът разнасяше лек мирис на море и му напомни за родния му град Мишима. Радваше се, че най-сетне ще се срещне с Торанага и че краят на дългото чакане е настъпил. Грижливо се бе изкъпал и облякъл. Написа последни писма до жена си, майка си и завещание, подпечатано с восък — за в случай, че срещата се обърне срещу него. Бе сложил меча Мурасама в изпитаната в безброй битки ножница.

Свиха по друг коридор и Хиромацу отвори обкована с желязо врата, от която излязоха на широко каменно стълбище. Заизкачваха се към вътрешната централна кула на тази част от укрепленията. Броят на постовете беше прекалено голям и Ябу надуши опасност.

Стълбите се виеха нагоре и свършваха в лесно отбраняем редут. Пазачите отвориха втора желязна врата. Излязоха на една от кулите в крепостната стена. Дали на Хиромацу не му е наредено да ме хвърли оттук, или може би да ми заповяда да скоча — запита се той без страх.

За голяма негова изненада там завариха Торанага и колкото да беше невероятно, той стана да го поздрави радушно и почтително — нещо, което Ябу смяташе, че не заслужава. В края на краищата Торанага беше господар на Осемте провинции, докато той самият владееше само Идзу. Наоколо старателно и грижливо бяха наслагани възглавнички за сядане. Пълният чайник изпускаше пара изпод копринената си калъфчица. Богато облечено, но не особено привлекателно момиче с широко лице му се поклони ниско. Казваше се Садзуко и беше седмата официална наложница на Торанага — най-младата, при това в напреднала бременност.

— Много ми е приятно да ви видя, Касиги Ябу-сан. Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго.

Сега вече Ябу се убеди окончателно, че Торанага бе решил да му вземе главата, защото врагът е най-учтив, когато замисля или вече е замислил убийството ти. Ябу извади двата си меча и внимателно ги положи върху каменната настилка, остави се да го отведат далеч от тях и да го настанят на почетното място.

— Реших, че ще е много приятно да наблюдаваме разпукването на зората, Ябу-сан. Намирам, че гледката оттук е великолепна — по-добра дори отколкото от кулата на наследника. Не мислите ли?

— Да, прекрасна е — искрено отвърна Ябу. Никога не беше се изкачвал толкова високо в тази крепост. Освен това му стана ясно, че със забележката си за наследника Торанага му даваше да разбере, че е дочул за тайните му преговори с Ишидо. — Поласкан съм от предоставената ми възможност да я споделя с вас.

Под тях лежаха спящият град, пристанището и островчетата, на запад се виждаше Аваджи, а на изток крайбрежието се губеше в далечината. Изгряващата на източния небосвод светлина хвърляше по облаците алени пръски.

— Това е моята Садзуко-сан. Садзуко, приятно ми е да ви представя своя съюзник, прочутия Касиги Ябу, господар на Идзу, въпросния даймио, който ни доведе варварина и ни подари кораба със съкровищата.

Тя се поклони, поздрави го вежливо, той също й се поклони и тя отвърна на поклона му. После му предложи първата чаша чай, но той възпитано отклони тази чест и така започнаха ритуала. Той я помоли да предложи чашата на Торанага, който отказа и настоя Ябу да я приеме. Накрая, в качеството си на почетен гост, Ябу се остави да го убедят и пое чашата. Хиромацу прие втората, като загрубелите му пръсти трудно удържаха финия порцелан, а другата му ръка плътно обхващаше дръжката на меча, отпуснат в скута му. Торанага прие третата чаша и взе да отпива от чая си, след което всички се отдадоха на природата и започнаха да съзерцават изгрева сред невероятната тишина.

Разкрякаха се чайки. Градът се пробуди с обичайните си звуци. Денят се бе родил.

Садзуко въздъхна с просълзени очи:

— Тази възвишена красота ме накара да се почувствувам като богиня. Толкова жалко, че си отиде завинаги. Нали, господари?

— Да.

Когато слънцето се издигна до средата на хоризонта, тя се поклони и си тръгна. За голяма изненада на Ябу телохранителите също ги оставиха. Сега бяха сами, тримата.

— Много бях поласкан от подаръка ви, Ябу-сан. Беше изключително щедър — целият кораб и съдържанието му — започна Торанага.

— Всичко мое ви принадлежи — отвърна Ябу, силно развълнуван от изгрева. Защо нямам още малко време пред себе си, помисли той. Колко благородно от страна на Торанага! Да ми дари такова великолепно преживяване в последните минути от живота ми. — Благодаря ви за този изгрев.

— Да, с удоволствие ви го подарих. Радвам се, че сте се насладили на подаръка ми така, както аз се насладих на вашия.

Настъпи мълчание.

— Ябу-сан, какво знаете за тайното дружество Амида?

— Само онова, което е известно на повечето хора: че е тайно дружество на десятки, групички от по десет души — водач и не повече от девет членове, мъже и жени. Полагат най-тържествени и тайни клетви пред Буда Амида Дарител на вечна обич — да му служат всеотдайно, да водят благочестиво съществуване и да посветят живота си на обучение, чиято цел е да се превърнат в безпогрешно оръдие за едно — единствено убийство. Това убийство се извършва по заповед на водача и ако не успеят да го извършат — независимо дали е насочено срещу мъж, жена или дете — да се самоубият на място. Те са религиозни фанатици, които са убедени, че щом напуснат този живот, отиват направо в лоното на Буда. Досега нито един не е заловен жив. — Ябу знаеше за покушението срещу живота на Торанага. Цяла Осака вече знаеше за това и че господарят на Кванто, Осемте провинции, се е заключил зад стоманени врати, в пълна безопасност. — Рядко убиват и го вършат в абсолютна тайна. Няма начин да им се отмъсти, защото никой не знае кои са, къде живеят, къде се обучават.

— Ако решите да наемете някой от тях, как бихте постъпили?

— Ще подшушна за това на три места: в Хейнанския манастир, при портата на светилището на Амида и в манастира „Джоджи“. Ако ме сметнат за подходящ клиент, до десет дни техни посредници ще влязат във връзка с мен. Всичко става по такива тайни и сложни пътища, че дори да искам да ги предам или хвана, ще ми е абсолютно невъзможно. На десетия ден ще ми поискат определена сума в сребро. Сумата зависи от набелязаната жертва. С тях човек не може да се пазари и плаща само предварително. Единственото, което гарантират, е, че някой от хората им ще се опита да убие въпросната личност в рамките на близките десет дни. Говори се, че ако убийството е успешно, убиецът отива в техния храм, където много церемониално се самоубива.