— Значи смятате, че никога не ще узнаем кой е платил за снощното покушение?

— Да.

— А дали ще последва второ?

— Възможно е. А възможно е и да не последва. Те се съгласяват на един — единствен опит. Но ще постъпите мъдро, ако засилите охраната си — както сред самураите, така и сред жените си. Жените на Амида са обучени да отравят, да убиват с нож и с примка около врата.

— Ползували ли сте някога услугите им?

— Не съм.

— Но баща ви се е ползувал, нали?

— Не знам със сигурност. Чувал съм, че веднъж тайко го помолил да се свърже с тях.

— Успешно ли е било покушението?

— Всичко, което вършеше тайко, беше успешно — независимо по какъв начин.

Ябу усети нечие присъствие зад гърба си и предположи, че това е стражата, върнала се тайно да го убие. Прецени на око разстоянието до мечовете си. Дали да се опитам да убия Торанага — отново се попита той. Бях се решил, а ето че сега не съм сигурен. Променил съм се. Защо?

— Какво бихте платили за моята глава — продължи Торанага.

— Среброто на цяла Азия няма да стигне, за да ме изкуши на подобна постъпка.

— А друг какво би платил?

— Двадесет хиляди коку, а може би петдесет или сто хиляди — не знам. Възможно е дори повече.

— Бихте ли платили сто хиляди коку, за да станете шогун? Нали сте от рода Такашима?

Ябу отвърна гордо:

— Нищо не бих платил. Парите са боклук — играчка за жените и за мръсните търговци. Но ако беше възможно — а то не е — бих дал живота си, както и живота на майка ми, жена ми и всичките ми близки — с изключение на единствения ми син — на всичките ми самураи в Идзу, на жените и децата им, за да стана един ден шогун.

— А какво бихте дали за Осемте провинции…

— Всичко, което изброих, с изключение на живота на майка ми, жена ми и сина ми.

— А за провинцията Суруга?

— Нищо — презрително сбърчи устни Ябу. — Икава Джикю не струва нищо. Ако не сваля главата от раменете му — на него и цялото му поколение — в този живот, ще го сторя в следващия. Пикая на него и на семето му за десет хиляди живота напред.

— А ако ви го дам — него, плюс цялата Суруга, а може би и съседната провинция Тотоми?

Ябу се почувствува изморен от тази игра на котка и мишка и приказките за Амида.

— Решили сте да вземете главата ми, Торанага-сама — добре. Готов съм. Благодаря ви за изгрева. Но не желая да развалям тази красота с по-нататъшни приказки, затова нека приключим.

— Но аз съвсем нямам намерение да ви вземам главата, Ябу-сан. Откъде ви хрумна такава мисъл? Да не би някой враг да е налял отрова в ушите ви? Може би Ишидо? Та нали вие сте най-близкият ми съюзник! Допускате ли, че ще ви третирам като почетен гост тук, без стражи, ако ви мислех за враг?

Ябу бавно се обърна назад. Очакваше да види самураи с приготвени мечове, но зад гърба му нямаше никой. Той погледна отново към Торанага.

— Нищо не разбирам.

— Доведох ви тук, за да можем да поговорим насаме. И за да погледаме зората. Та бихте ли искали да управлявате провинциите Идзу, Суруга и Тотоми, ако не изгубя войната?

— Да, много бих искал.

Надеждите му литнаха нагоре като бързокрила птица.

— Тогава бихте ли станали мой васал? Бихте ли ме признали за свой господар?

Ябу не се поколеба ни за миг.

— Никога. Съюзник — да. Военачалник — да. Винаги по-нискостоящ от вас — да. Да хвърля в краката ви живота си и всичко, което притежавам — да. Но аз съм даймио на провинция Идзу и никога няма да отстъпя властта си над нея — никому. Заклел съм се в това на баща си и на тайко, който потвърди наследствените права — първо на баща ми, после на мен. Тайко завинаги затвърди правата ми над Идзу — на мен и наследниците ми. Той бе наш господар и аз се заклех да не приемам друг, докато наследникът му не стане пълнолетен.

Хиромацу завъртя леко дръжката на меча си. Защо Торанага не ми дава знак да сложим веднъж завинаги край на всичко това? Нали се разбрахме? За какво са тези изморителни разговори? Всичко ме боли, пикае ми се и имам нужда малко да полегна.

Торанага се почеса по слабините.

— А Ишидо какво ви предложи?

— Главата на Джикю — в момента, в който падне вашата. Както и провинцията му.

— В замяна на какво?

— Да го подкрепя, щом започне войната. Да нападна южния ви фланг.

— Вие приехте ли?

— Достатъчно добре ме познавате, за да знаете отговора на този въпрос.

Шпионите на Торанага в дома на Ишидо му бяха докладвали, че сделката е била сключена и че включвала убийството на трима от синовете му — Нобору, Судара и Нага.

— Нищо друго? Само подкрепа?

— С всички средства, с които разполагам — предпазливо добави Ябу.

— Включително и убийство?

— Когато войната започне, възнамерявам да се бия с всичките си сили. На страната на съюзника си. И да се опитам да допринеса за успеха му. Докато Яемон е малолетен, имаме нужда от един — единствен регент. Войната между вас и Ишидо е неизбежна. Друг изход няма.

Ябу се опитваше да прочете мислите на Торанага. Презираше го за колебанието му, защото знаеше, че е по-достоен от него, че Торанага има нужда от подкрепата му, че в крайна сметка той, Ябу, ще победи Торанага. Но какво да правя междувременно — питаше се той и много му се искаше жена му Юрико да беше тук да го посъветва. Тя ще знае как е най-умно да се постъпи.

— Мога да ви бъда от голяма полза. Мога да ви помогна да станете единствен регент — реши да рискува Ябу.

— Че защо ми е да ставам единствен регент?

— Когато Ишидо ви нападне, ще ви помогна да го победите. Когато той наруши мира.

— Как?

И Ябу му разказа за плана си, за пушките.

— Батальон от петстотин въоръжени с пушки самураи — не издържа Хиромацу.

— Да. Представете си само каква ударна сила ще представляват! Все елитни самураи, обучени да действуват като един. Също и двадесетте оръдия.

— Лош план! Отвратителен — отсече Хиромацу. — Никога не бихте могли да го запазите в тайна. Ако започнем, врагът ще направи същото. И краят на този ужас няма да се види. Никакво достойнство, никакво бушидо, никакво бъдеще.

— Нали ни интересува единствено предстоящата война, Хиромацу-сан? — отговори Ябу. — Нали ни интересува единствено безопасността на Торанага-сама? Нали това е дългът на неговите васали и съюзници?

— Да.

— Торанага-сама трябва да спечели само една голяма битка. Тя ще хвърли в краката му главите на всичките му врагове — и цялата власт. Убеден съм, че тази стратегия ще му донесе победа.

— А аз казвам, че няма. Това е отвратителен план, без никакво достойнство.

Ябу се обърна към Торанага:

— Новите времена налагат по-ясно схващане за смисъла на достойнството.

Над главите им с писък се стрелна морска чайка.

— Как отвърна Ишидо на плана ви?

— Не съм го обсъждал с него.

— Защо? Щом смятате, че планът ви е толкова ценен за мен, той би бил не по-малко ценен и за него. Дори повече.

— Вие ми подарихте един изгрев. Не сте селянин като Ишидо, а най-мъдрият, най-опитният военачалник в империята.

Дали наистина това е причината — питаше се Торанага. Или все пак си го обсъдил с Ишидо?

— Ако приема плана ви, половината самураи ще бъдат мои, а другата половина — ваши.

— Съгласен. Аз ще ги командувам.

— Тогава мой човек ще бъде назначен за ваш заместник.

— Съгласен. Ще имам нужда от Анджин-сан да обуча хората да стрелят с пушки и оръдия.

— Да, но ще остане завинаги моя собственост и вие ще бдите над него както над наследника. Изцяло ще отговаряте за него и ще следвате всичките ми указания във връзка с него.

— Съгласен.

Торанага се загледа за миг в алените облачета. Този план е голяма глупост. Ще обявя „Алено небе“ и ще тръгна към Киото начело на войските си. Сто хиляди души срещу десет пъти по-многобройна войска.

— А кой ще превежда? Не мога да прикрепя Тода Марико-сама за постоянно.

— Само за няколко седмици, господарю. Ще се погрижа варваринът да научи езика.

— За това са необходими години. Единствените варвари, които са успели да го научат, са християнските свещеници. И то са им трябвали години. Цуку-сан живее тук повече от тридесет години. Така че няма да го овладее достатъчно бързо, както и ние не бихме научили гнусните им езици.

— Да. Но мога да ви обещая, че Анджин-сан много бързо ще научи езика.

И Ябу сподели плана на Оми, като го представи за свой собствен.

— Може да се окаже прекалено опасно.

— Но ще го накара бързо да се учи, нали? И ще се опитоми.

След кратко мълчание Торанага попита:

— А как ще запазите обучението в тайна?

— Идзу е полуостров и създава идеални условия за сигурна охрана. За по-безопасно ще настаня батальона близо до Анджиро, много на юг и по-далече от Мишима и границата.

— Добре. Незабавно ще установим връзка с пощенски гълъби между Анджиро, Йедо и Осака.