Това, което най-много му се искаше да стори, беше просто да се махне от Рим, но не смееше — знаеше ли в негово отсъствие какви можеше да ги свърши момичето? А колкото и да не му се щеше да си го признае, не му даваше сърце да я изостави, преди да се е оправила от болестта си. Макар и да си беше сама виновна за увреденото си здраве, Юлила заслужаваше повече загриженост. Като някакво животно в клетка умът на Сула постоянно се въртеше в неясна окръжност, неспособен да се спре на нищо сигурно, неспособен да се насочи към някой логичен път как да излезе от затрудненото положение, в което беше попаднал. Често се случваше да бръкне в едно от чекмеджетата на античните шкафове с имената на предците му, за да извади оттам изсъхналия венец от трева, да го подържи за малко в ръце и да изплаче мислено яростта и тревогата си върху него. Защото вече си беше поставил цел в живота, знаеше къде иска да стигне и какво иска да стори, а в същото това време се появяваше едно полудяло момиче, което му поднасяше куп усложнения. И все пак не беше ли същото това полудяло момиче с неговия венец от трева, което го бе подтикнало да тръгне по пътеката към славата и могъществото? Какво трябваше да направи? Какво? То и без Юлила му беше достатъчно трудно да се оправя из блатото на подлите си намерения, където само една погрешна стъпка можеше да го прати на дъното…

Понякога дори се замисляше не е ли по-добре да се самоубие — представяте ли си, да си го мисли той, който от всички хора по земята най-малко би се изкушил от подобна възможност, — и да потъне завинаги в света на сънищата и фантазиите си, там, където всичко тече по мед и масло. Но дори и в тези мигове на сладки мечти Сула отново се сещаше за Юлила. Защо? Той не я обичаше и не беше способен изобщо да обича някого. И все пак имаше моменти, когато усещаше как я желае, как му се иска да я хапе, да я целува, да я обладае, докато я чуе да крещи от екстаз и болка. Но се случваше и обратното: да лежи безсънен между любовницата и мащехата си и мислено да се отвращава от нея, да се вижда как я е стиснал за тънкото вратле, как насреща му се кокорят изпъкналите й очи, как лицето й се оцветява в розово-червено, а последните глътки живот изтичат капка по капка от изпразнените й дробове. Но това нямаше да попречи още на другата сутрин поредното писмо да пристигне… Защо той просто не хвърлеше тези хартийки на боклука, или още по-добре, не ги занесеше на баща й и не му заявеше разгневен, че е крайно време този тормоз да престане? Така и не посмя да извърши нито едното, нито другото. Напротив, изчиташе ги от край до край, и то по десет-дванайсет пъти, чакаше робинята да му пусне новото в синуса на тогата някъде на улицата, по възможност в тълпата, където никой да не забележи, и всяко писмо неизменно завършваше своя кратък път във все същия проверен скришник — семейните шкафове.

Но все пак удържа на думата си никога повече да не я види.

Пролетта премина в лято, а лятото от своя страна се изгуби в „кучешките“ дни на секстилис⁶, когато Сириус, Кучешката звезда, злокобно се облещи над погубвания от горещините Рим. И тогава изведнъж, когато легионите на Силан уверено маршируваха срещу течението на Родан и се готвеха за предстоящото сражение с германските пълчища, в Централна Италия започнаха поройни дъждове. Дъждове, които като че ли нямаха никакво намерение да спират. За жителите на слънчевия Рим това беше по-голямо наказание дори от кучешките горещини на секстилис, защото освен че дъждовете действат потискащо и те смущават в ежедневните ти навици, в случая те носеха реалната заплаха от наводнение, а и пречеха на всякакъв род обществена дейност. Пазарите не работеха, политическият живот замря, съдебните процеси трябваше да се отлагат, което пък доведе до рязкото увеличаване на престъпността. Мъжете изведнъж започнаха да откриват изневерите на жените си, което пък ги принуждаваше да прибягват до кървави саморазправи; складовете за зърно подгизваха и запасите се разваляха от тежката влага; от покачването на Тибър повечето обществени нужници се задръстваха, а придошлите води понасяха из града цели купища фекалии; Марсовото и Ватиканското поле изчезнаха под няколко пръста вода, което пък доведе до липса на зеленчуци, а някои от нескопосано построените инсули в тези части на града се покриха с огромни зеещи пукнатини и безславно започнаха една след друга да рухват. Гражданите започнаха масово да простиват; старите и болнавите си заотиваха, покосени от пневмония, докато по-младите ставаха жертва на грип и ангина; най-страшна обаче се оказваше онази тайнствена болест, незачитаща нито възраст, нито пол, която парализираше цялото тяло на засегнатия и дори той да оцелееше, оставяше го с по някой изсъхнал крайник, който вече за нищо не можеше да служи.

Клитумна и Никополис започнаха да се бият всеки ден и пак всеки ден гъркинята намираше начин да прошепне на ухото на Сула как Стих си бил избрал най-подходящия момент да умре.

Чак след две седмици на непрестанен дъжд ниските облаци се разкъсаха окончателно и като оставиха на вятъра да ги разнесе далеч на изток, позволиха на слънцето отново да се покаже. Рим се беше изгубил в мъгла от изпарения. Както от паветата по улиците, така и от керемидите по покривите се издигаха все същите езичета пара, от които почти не можеше да се диша. Всеки балкон, всяка лоджия, перистил, дори прозорец се скриха под насъбралото се през двете дъждовни седмици пране, което допълнително изпълваше въздуха с неприятна влага. В домовете, където имаше бебета, като например този на търговеца — лихвар Тит Помпоний, изведнъж се оказа, че повече не съществува вътрешна градина, ами на нейно място се е появила гигантска сушилня, където са прострени цели камари изпрани пелени. Обувките трябваше да бъдат старателно почистени от плесента, всеки свитък във всяка библиотека — разгънат и внимателно проверен не е ли станал и той обект на нечие гъбешко нападение, раклите и долапите с дрехи — проветрени и подредени наново.

Но всяко зло за добро: задушливата влага беше причина за изключително богат сезон за гъбарите, които едва се оправяха с невероятните количества гъби около града. И така, след като цяло лято само си бяха мечтали за тях, всички римляни, бедни и богати, се впуснаха лакомо да си похапват ароматните чадърчета.

Сула отново стана жертва на Юлилиното творчество, след като в продължение на двете дъждовни седмици се беше крил от робинята й. Не стига това, ами с всеки миг му се струваше все повече и повече, че не издържа на натрапчивата римска влага, която го обграждаше отвсякъде и нищо чудно заедно с принудителната му кореспонденция с младата съседка да го докарат до пълно умопомрачение. Трябваше на всяка цена да избяга от Рим, пък ако ще и само за един ден. Но Метробий и покровителят му Сцилакс точно по това време бяха на почивка в Куме, а Сула не би искал да прекара този ден за отпускане сам. Затова реши да вземе със себе си Клитумна и Никополис и да ги заведе на любимото си място извън града.

— Хайде, момичета! — подкани ги той на третата поред слънчева сутрин. — Слагайте си хубавите дрехи и да ви водя на разходка!

Момичетата — които естествено отдавна бяха престанали да се чувстват такива — го изгледаха с кисела насмешка, присъща на всеки, който едновременно се чувства потиснат, но и за нищо на света не желае да забрави тази си потиснатост. Нито една от двете не понечи да се надигне от леглото, дори и след като заради влажната нощ чаршафите се бяха пропили целите с пот.

— И двете се нуждаете от чист въздух — настоя Сула.

— Дошли сме да живеем на Палатина именно защото тук на въздуха нищо му няма — обърна му гръб Клитумна.

— В момента палатинският въздух не е по-добър от този, където и да било другаде в Рим — навсякъде се носи единствено смрадта на клозети и застояла вода — възрази й той. — Хайде, ставайте! Наел съм кола, която ще ни отведе до Тибур… ще хапнем на полянка в гората, ще видим дали няма да хвана някоя и друга риба, ако не хвана, ще си купим, както и някое прекрасно зайче, току-що уловено в капана. И преди да се е стъмнило, ще сме се върнали у дома трижди по-щастливи, отколкото сме тръгнали сутринта.

— Не — отсече Клитумна, настроена да спори, ако ще и до вечерта.

Но Никополис като че ли започваше да се колебае.

— Ами…

Това беше достатъчно за човек като Сула.

— Приготви се, връщам се след малко — каза той и блажено се протегна. — Омръзнало ми е между тези четири стени!