Пулсът на Никополис се ускоряваше все повече и повече, а кръвното й налягане постоянно спадаше. Докторите стояха с каменни физиономии и се чудеха какво да правят. Скоро болната получи конвулсии, дишането й се забавяше, сърцето й започна да прескача и в крайна сметка тя изпадна в безсъзнание. И как тъй се случи, че никой не се сети за гъбите.

— От бъбреците е — заяви Атенодор Сицилийски, който вече си беше спечелил името на най-добрия лекар в целия Палатин.

Останалите само потвърдиха диагнозата му.

Докато намерят Сула и той се върне тичешком у дома си, Никополис вече беше издъхнала, получавайки масивен кръвоизлив — според лекарите беше станала жертва на пълен срив на жизнените си системи.

— Трябва да извършим аутопсия — рече Атенодор.

— Съгласен съм — заяви Сула, който естествено премълча за гъбите.

— Заразно ли е? — тревожеше се Клитумна, която изведнъж се усети остаряла, болна и ужасно самотна.

Всички я успокоиха, че не е.

Аутопсията само потвърди диагнозата за бъбречна и чернодробна недостатъчност: и единият, и другият орган се бяха подули и бяха потънали в огромни кръвоизливи. Обвивката на сърцето също беше цялата в кръв, както и стомахът, и червата. Невинната гъба, наречена кой знае защо „Унищожителя“, си беше свършила добре работата.

Сула беше този, който се погрижи за погребението (Клитумна беше твърде опечалена, за да се заеме с каквото и да било) и водеше шествието като главен оплаквач. Зад него се бяха насъбрали голяма част от звездите на комедийните и пантомимните театри в града, както и техните приятели и почитатели. Ако можеше да види колко много хора са дошли на погребението й, Никополис сигурно щеше да бъде доволна.

А когато Сула се прибра в къщата на Клитумна, за своя голяма изненада откри, че там го чака не друг, а Гай Юлий Цезар. Той бързо захвърли тъмната си траурна тога и се присъедини към мащехата си и гостенина й, които се бяха настанили в стаята на домакинята. Много рядко му се беше случвало да общува с Гай Юлий Цезар и в интерес на истината не го познаваше изобщо. Самият факт, че сенаторът си беше направил труда да посети Клитумна единствено заради неочакваната кончина на някаква си гръцка курва, беше достатъчно любопитен, за да накара Сула да пристъпи към разговора с новодошлия възможно най-предпазливо.

— Гай Юлий — поклони се той на гостенина.

— Луций Корнелий — отвърна на поклона му Цезар.

Не си стиснаха ръцете, но когато Сула седна, Цезар възможно най-невъзмутимо се разположи на стола си и по лицето му трудно можеше да се прочете каквато и да е тревога или напрежение. Той се обърна към плачещата Клитумна и любезно й каза:

— Но, скъпа, защо да седиш тук при нас? Марция те чака у дома. Нека икономът ти те заведе при нея. Когато потънат в толкова дълбока скръб, жените могат да потърсят утеха единствено от жени.

Клитумна мълчаливо се отправи към вратата, а щом излезе, посетителят бръкна в тъмната си тога, извади оттам малък свитък и го остави на масата.

— Луций Корнелий, още преди много време приятелката ти Никополис ме беше помолила да напиша завещанието й и да го предам на весталките. Господарката Клитумна е запозната с неговото съдържание, заради което и нямаше нужда да остава, за да го чуе повторно.

— Така ли? — рече Сула твърде объркан. Всъщност и нямаше какво повече да каже, ами му оставаше само да гледа Цезар недоумяващо.

Затова гостът реши да мине по същество:

— Луций Корнелий, господарката Никополис те е направила свой единствен наследник.

Но по лицето на Сула бе изписано все същото недоумение.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Е, предполагам, че ако се изненадвам, то е просто защото никога не съм се замислял над това — изведнъж си възвърна самообладанието той. — Не че има някакво значение. Тъй и тъй, каквото и да е притежавала, изхарчила го е.

Цезар го изгледа изпитателно.

— Тук грешиш. Знаеш много добре, че господарката Никополис беше богата.

— Глупости! — пресече го Сула.

— Истина ти говоря, Луций Корнелий, беше богата. Вярно, че не притежаваше никаква поземлена собственост, но на времето е била омъжена за военен трибун, който от своя страна е спечелил предостатъчно от заловената плячка в Македония. Всичко, което той е оставил на нея, тя го е влагала. Така че в момента спестяванията й възлизат близо на двеста хиляди денарии.

Сега вече удивлението му беше съвсем искрено. До този момент Цезар можеше да си мисли каквото ще за откровеността на събеседника си, но сега си даде сметка, че човекът насреща наистина си няма и понятие какво го очаква. Сула го гледаше със зяпнала уста и не знаеше какво да каже.

Отпусна се назад върху облегалката, скри лицето си в разтрепераните си ръце, чак се разтресе от вълнение и едва-едва промълви:

— Толкова много! Никополис?

— Нито повече, нито по-малко двеста хиляди денарии. Или ако предпочиташ осемстотин хиляди сестерции. Колкото му трябва на човек, за да стане конник.

Сула откри лицето си и невъздържано възкликна:

— О, Никополис!

Цезар се изправи и му подаде ръка. Той я пое, сякаш без да я вижда.

— Не, Луций Корнелий, няма защо да ставаш — сбогува се топло с него Цезар. — Мили човече, не можеш да си представиш колко съм щастлив заради теб. Знам, че засега ще ти е тежко да преглътнеш скръбта си, но също така знам, че отдавна съм се надявал с цялото си сърце някой ден да те застигне по-добра съдба. Още утре сутринта ще се заема със завещанието. Най-добре да се срещнем на Форума във втория час. При храма на Веста. Засега мога само да ти пожелая хубав ден.

Той си отиде, но още дълго време Сула остана като замръзнал на стола си. В къщата беше тихо като в гробница. Клитумна навярно беше останала на гости у Марция, а робите гледаха да ходят на пръсти.

Така изминаха може би пет-шест часа, в които той дори не помръдна, докато най-сетне се освести, надигна се и се поразкърши. Кръвта отново потече из жилите му, сърцето му се изпълни с жар и воля за живот.

— Луций Корнелий, най-после ти беше съдено да поемеш по своя дълъг път — изрече на глас и започна да се смее.

В началото смехът му беше тих, почти недоловим, но после изведнъж се превърна в същински писък, в рев, в щастлив рев… Робите слушаха ужасени звуците, които се носеха от стаята на Клитумна, и се запрепираха кой от тях да отиде да провери какво става. Но докато най-накрая някой се накани, Сула вече се беше успокоил.

Клитумна се състаряваше едва ли не с всеки ден. Въпреки че истинските й години бяха едва петдесет, смъртта на племенника й я беше накарала да запрепуска като луда към старостта, а сега смъртта на най-близката й приятелка — на любовницата й фактически — заплашваше да я превърне съвсем в развалина. Дори Сула не можеше да я утеши в скръбта. Каквото и да правеше, дори да я канеше на представление на някой мим или фарс, тя пак отказваше да помръдне от къщи, където дори постоянните й гости като Сцилакс и Марсий не можеха да я накарат да се усмихне. Ужасяваха я едновременно две неща: изведнъж стеснилият се кръг на близките й и собственото й старческо вдетиняване, което от ден на ден взимаше все по-страховити размери. Ами ако на Сула изведнъж му хрумне да я изостави, след като наследството на Никополис му позволяваше спокойно да започне самостоятелен живот, то няма ли тя да остане съвсем сама? Нещо, за което не искаше дори да си помисли.

Скоро след смъртта на Никополис Клитумна повика Гай Юлий Цезар у дома си.

— Човек не може да остави нищо на мъртвите, нали така? — обърна се тя към него. — Значи ще трябва да променя завещанието си.

И така, завещанието й беше променено и потегли обратно към весталските гълъбарници.

Но и това не можеше да повдигне духа ти. По цял ден ронеше сълзи, а някога вечно шаващите й ръчички сега висяха безпомощно отпуснати в скута й като две току-що опечени банички, които чакат да бъдат натъпкани с плънка и поставени във фурната. Всички се тревожеха за нея, но си казваха, че с нищо не могат да й помогнат. Времето единствено беше способно да излекува раните. Ако изобщо имаше време…

Защото Сула далеч не смяташе така.

Ето какво се казваше в последното писмо на Юлила:

„Обичам те, дори месеците, а вече и годините достатъчно, красноречиво да са ми показали колко малко е възнаградена любовта ми и колко малко съдбата ми те вълнува. Миналия юни навърших осемнайсет и вече имам право да се омъжа, но със заболяването си успях да отложа тази зловеща заплаха. Защото само ти можеш да бъдеш мой мъж, ти, мой любими, мой скъпи Луций Корнелий. Сега баща ми се колебае как да постъпи, защото му е трудно да ме предложи на човек, търсещ съпруга, която да знае как да бъде желана. А аз ще продължа да упорствам в своята болест, за да можеш само и единствено ти да ме поискаш. Някога ми каза, че съм малко дете, но аз ще надрасна своята ненавременна любов към теб, както вече съм я надраснала с цели две години и съм доказала на какво съм способна. Доказах, че любовта ми към теб е толкова постоянна, колкото е постоянен и слънчевият изгрев, колкото е постоянно и лятото, идващо далеч от юг. Тя умря, нали, твоята хилава гъркиня, у която мразех дори как диша, която кълнях непрестанно и на която желаех единствено смъртта. Виждаш ли колко съм всесилна, Луций Корнелий? Защо не разбереш веднъж завинаги, че няма никога да ми избягаш? Няма друго сърце, което да е толкова изпълнено с любов като моето, и което така да не е получило нищо в замяна на своята преданост. Ти ме обичаш, знам, че ме обичаш. Предай се, Луций Корнелий, предай се. Ела и ме виж, коленичи до ложето на мъката и болката ми, позволи ми да притисна главата ти до гърдите си и ми подай устните си, за да ги целуна. Не ме осъждай на смърт! Избери ме жива, избери ме за своя съпруга.“