— И на мен също — съгласи се гъркинята и стана от леглото.

Сула отиде до кухнята да нареди робите да приготвят храната, но когато се върна, Клитумна така и не беше помръднала, ами продължаваше да гледа към стената.

— Няма ли да дойдеш? — подкани я за последен път Сула, докато си навличаше чиста туника и си връзваше тежките обувки.

Но тя не отговори.

— Както щеш. — Изгуби се той зад вратата. — Ще се видим довечера.

Клитумна пак мълчеше.

И така, на излет щяха да отидат само Никополис и Сула, натоварени с цял чувал храна, която готвачът набързо беше нахвърлял, сам съжалявайки, че не го канят да ги придружи при излета им. На долния край на стълбите на Как ги чакаше наетата двуколка. Сула подаде ръка на Никополис да се настани на мястото за пътниците, а сам се качи отпред на капрата.

— Тръгваме — весело хвана той юздите, изпълнен с почти забравено чувство за свобода и простор. За да бъде искрен пред себе си, трябваше да отбележи, че отказът на Клитумна да ги придружи ни най-малко не го натъжаваше. Никополис му беше достатъчна компания.

— Дий! — подвикна той на мулетата, те го послушаха и поеха с грациозна крачка напред. Двуколката заскърца надолу по склона към Мурциевата долина, в която беше издигнат Големият цирк, и през Капенската порта напусна града. Уви, в началото гледката не беше нито радостна, нито дори живописна, защото обиколният път, по който Сула беше решил да поеме, за да излезе от източната страна на града, беше в тази си част целият опасан от гробища. Надгробни камъни до надгробни камъни… Дори не се виждаше някой по-внушителен мавзолей или гробница, в която да почива прахът на някоя по-важна особа — знатните имаха своите гробове покрай главните пътища, — ами само най-обикновени надгробни камъни, каквито можеше да си позволи простолюдието. Всеки римлянин, както и всеки грък, независимо беден или богат, свободен или роб, мечтае как някой ден, след като умре, ще му бъде издигнат величествен паметник, който да удостовери пред целия свят, че въпросният някой е съществувал. За тази цел всички бедняци и роби ставаха членове на погребалните общества, за чиито фондове похарчваха и всяка спестена пара. Самите фондове бяха грижливо влагани в печеливши предприятия. Както всички други хора по света, така и римляните знаеха, и то твърде добре, що е то мошеничеството и злоупотребата с чуждите пари, но средствата на погребалните общества бяха толкова зорко пазени от членовете, че натоварените с финансовите отговорности нямаше как да не бъдат честни. Защото за римляните едно добре уредено погребение и един хубав надгробен паметник означаваха много.

В самия център на обширния некропол, заемащ цялата площ на Есквилинското поле, се образуваше кръстопът и на него, сред горичка от разлистили се свещени дървета, се издигаше масивният храм на Венера Либитина. Вътре се пазеха регистрите с имената на всички покойни римски граждани, както и безбройните ракли с пари, пълнени от таксите за въпросното записване. Благодарение на тази си дейност храмът беше натрупал несметни богатства, които, ако и да се водеха на държавата, си оставаха единствено за светилището. Онази Венера, на която беше посветено то, беше Венера, богинята на мъртвите, не на живите, Венера, която съблюдава пълното изчезване на възпроизводителните сили у човека. А горичката около храма й се беше превърнала в сборно място за гилдията на римските предприемачи. Зад храмовия двор на Венера Либитина имаше обширно пространство, където се издигаха погребалните клади, а зад тях беше бедняшкото гробище, където постоянно се изравяха и заравяха ями, а в тези ями безразборно се изсипваха трупове, негасена вар и пръст. Иначе малко бяха онези, граждани или не, които получаваха правото да бъдат погребвани, като изключим евреите, погребвани в определения за тях кът от некропола, и аристократите от знатната фамилия на Корнелиите, които имаха своите гробници покрай Апиевия път. Всъщност оказваше се, че повечето монументи, превърнали Есквилинското поле в същински каменен град, пазеха само урни с пепелта на мъртвите, а не самите разлагащи се трупове. Никой нямаше право да бъде погребан в рамките на свещените римски граници, дори най-достойният.

Когато двуколката най-сетне мина под арките на двата акведукта, носещи вода от хълмовете на североизток от града, гледката скоро се промени. Във всички посоки се виждаха ферми и дворове, отпърво най-много бяха зеленчуковите градини, но по-нататък се разпростираха и пасбища, и житни ниви.

Въпреки поразиите, нанесени от пороите на Тибуртинския път (дебелият пласт чакъл, прах от туфи пясък, който трябваше да покрива камъните, беше целият отнесен от водите), двамата пътници в двуколката си прекарваха добре. Слънцето напичаше, но затова пък имаше вятър, който ги разхлаждаше приятно. Чадърът на Никополис беше достатъчно голям, за да може да скрие в сянката си едновременно млечнобялата кожа на Сула и нейната собствена, напомняща цвят на маслина, а мулетата се оказаха достатъчно любезни да не се инатят много. Самият Сула пък беше достатъчно умен, за да не тръгне да им дава ненужно зор и оставяйки ги сами да държат пътя, се радваше на гледките.

Да отиде човек до Тибур и да се върне за един ден, беше непосилна задача, но местенцето, което той си беше набелязал, всъщност се намираше на половината път, и то преди баира. На известно разстояние от Рим се намираше гора, която се разпростираше нагоре по вълнообразните възвишения, за да стигнат до Голямата скала, най-високата планина в цяла Италия. Гората се засичаше косо с пътя, който вървеше из нея може би около километър-два, преди да излезе отново на открито и да се спусне към долината на реката Анио, известна с плодородната си земя.

В самата гора земята не беше тъй мека и разкаляна, както из полето, та Сула спокойно можеше да отбие двуколката и да поеме по някакъв коларски път между дърветата. По едно време спря.

— Пристигнахме. — Скочи той от мястото си и се обърна да подаде ръка на Никополис, която се беше схванала от пътуването и изглеждаше леко кисела. — Знам, че не изглежда многообещаващо, но ако си направим труда да се поразходим още по-навътре в гората, ще ти покажа едно местенце, което със сигурност си е струвало разкарването.

Но първо разпрегна мулетата и ги спъна, сетне издърпа двуколката встрани от пътя, за да я скрие в сянката на някакви храсти, извади торбата с храната и гордо я метна през рамо.

— Откъде си се научил да се оправяш с мулета? — зачуди се Никополис, докато го следваше и внимателно гледаше в краката си да не се препъне.

— Всеки, който е работил на римското пристанище, разбира малко от мулета — подхвърли той през рамо. — Няма защо да бързаш! Наблизо сме, а никой не ни гони.

Наистина бяха дошли навреме и нямаше от какво да се притесняват. Още беше началото на септември и дванайсетте часове на деня все още се въртяха около шейсет и петте минути; а когато двамата влязоха в гората, оставаха още цели два часа до пладне.

— Това не е девствена гора — обясняваше Сула, — заради което и не се виждат пънове. В по-стари времена земята е била обработвана и наоколо са се ширели житни ниви, но след като Рим започнал да си доставя зърно от Сицилия, Сардиния и Африка, хората се преселили в града и оставили мястото на дърветата. Защото почвата е неплодородна.

— Какво ти става днес Луций Корнелий, направо ме удивляваш — възкликна Никополис, която все гледаше да не изостава от спътника си с неговите големи, равномерни крачки. — Откъде знаеш толкова много?

— Такъв ми бил късметът. Чуя ли нещо или прочета ли го някъде, запомням го.

Двамата излязоха на една великолепна полянка, потънала в зеленина, където насред тревата надничаха различни цветя — цяла вселена в розово и бяло, сред която окото привличаха пълзящите рози, както и също така розово-белите цветове на изкласилия вълчи боб. Насред полянката течеше поточе, чиито забързани води, придошли от двуседмичния порой, заливаха всичко наоколо. Коритото на поточето беше осеяно с камъни, които го разделяха на тесни ръкави, дълбоки, спокойни вирове и пенливи каскади. По повърхността на водата весело играеха слънчевите отражения, а наоколо хвърчаха птички и водни кончета.

— Колко е красиво тук! — възкликна жената.

— Открих това място миналата година, по времето, когато се бях махнал от къщи — рече Сула, оставяйки торбата с храната на сянка. — Счупи ми се колело точно при разклона и трябваше да кача Метробий на едно от мулетата, за да търси помощ. Докато го чаках, реших да пообиколя местността и попаднах тук.